На Държавна сигурност с благодарност

ноември 29, 2008

Докато гледах как публичните ни личности и т. нар. лидери на общественото мнение реагираха на последните разкрития на Комисията по досиетата за ченгесарското минало на най-известните телевизионни журналисти в държавата се сетих за един германски филм за ЩАЗИ.  Филмът завършва с холивудски хепиенд – агент от бившите тайни служби на ГДР преживява катарзис и от противно ченге се  превръща в добър човек, а неговата жертва го възпява в книга, която му посвещава с думите “На агент HGW XX/7 с благодарност”.  Макар че спечели “Оскар”, историята беше посрещната на нож от бившите източногерманци.  Десетки интелектуалци и авторитети на бившата ГДР скочиха срещу създателите на фирма: “Не подменяйте историята. Холивуд може и да заблудите, но нас – не. Добри ченгета няма”.  Ето тази естествена реакция  някак залипсва, когато стана ясно, че най-известните ни журналисти, които отдавна са престанали да мислят себе си като простосмъртни, са ченгета.  Нашите местни авторитети, с малки изключения, реагираха по холивудски неуместно. Форумите в интернет много по адекватно отразиха мнението на хората, отколко онези, които претендират да говорят от името на обществото.

Преди няколко месеца всички възможни правозащитници в държавата се събудиха от обичайното си задрямало състояние, написаха десетки писма до чужбина – между тях задължително имаше до Брюксел и до Израел и се обединиха  във великата мисия да отнемат професионалната награда на един млад журналист, който нарича циганите цигани.  Вече седмица чакам същите тези морални авторитети и съдници на обществото отново да се посъбудят и да поискат отнемането на всички награди за онези, които години наред са ни лъгали и манипулирали. Защото някои от тях също са получавали Черноризци, медали, ордени Стара планина. Никой обаче не написа писмо на президента да си вземе ордените, нито пък написа писмо до Съюза на издателите да си вземе “Черноризеца”.

Ако не беше онази зрелищна словесна баталия между двама от най-известните псевдоними сред журналистите, отварянето на досиетата нямаше да произведе дори и този минимален обществен ефект, който предизвика. Всичко мина по формулата за чудото за три дена. В нашия случай дните бяха по-малко от три.  Единствено смешният спор между двамата стана причина няколко самотни гласа отново да отворят  приказка за морал, журналистически норми и зависимости на медиите. Нито една неправителствена организация, нито една етична комисия, нито един Хелзинкски комитет, нито една комисия за дискриминация не скочи да заклейми ченгетата, не организира обществена кампания в защита на правата на излъганите нас. Сигурно никоя международна организация не отпуска бюджет за линчуване на бивши ченгета на ДС. Виж, цианите винаги са били печеливша кауза.

Сравнението между журналистите - агенти и сътрудници на ДС от миналото и Калин Руменове провокативно и може би неуместно, но все пак има нещо притеснително в мълчанието, с което бяха приети ченгетата в БНТ и в кресливия истеризъм, който ни заливаше дни наред по време на случая «Руменов». Може би все пак някой от правозащитниците, лидерите на общественото мнение или преподаватели по професионална етика ще могат да отговорят на младите студенти по журналистика кой е по-виновен – Руменов или агентите на ДС. Защото младите журналисти, на които еднакво не им пука нито за циганите, нито за агентите все някога ще попитат на какъв принцип и за какви заслуги се раздават и отнемат наградите за журналистите. Защо в бившата ГДР ченгетата сред журналистите бяха изгонени от обществения живот, а у нас се гордеят с псевдонимите и работата си?  И защо, ако и агентите, и Руменов са извършили нещо непочтено спрямо всички нас и са нарушили  обществения интерес единият бива публично линчуван, а за деянията на другите си затваряме очите? Защо, когато стане дума за ДС, понятието вина се релативира или забравя? И защо, когато великият Кеворкян говори за топките на Коритаров, това не нарушава добрия тон, а когато Руменов пише за цигани, гейове и вулви е вулгарен и насажда слово на омразата. Отговори за тези прости въпроси очаквахме от онези, които при всеки друг удобен случай се афишират като морали агенти и пазители на ценностите. И които не пропускат да поучават от екрана или страниците на вестниците. Вместо това получихме посвещение «На Държавна сигурност  – с благодарност и мълчание».

Скапан соц

юли 23, 2008

1 часа тяхно, 2 часа наше време…
Ние не сме в час, никога не сме били и няма и да бъдем. За това не ни е виновен Гринуич или Брюксел, виновен е Аспарух и целият му род. В един часа европейско време вчера сресани чиновници от Европейската комисия обясняваха в Брюксел какви „изправителни мерки” ни налагат, защото крадем парите на негово величество европейския данъкоплатец. По същото време, което обаче беше два часа наше, премиерът Станишев беше нахлузил каска и светлоотразителна жилетка и си беше заровил главата в новия магистрален водопровод “Камчийски пясъци”. Както предаде държавната телеграфна агенция „с него беше и министърът на регионалното развитие Асен Гагаузов”. С каската на главата и с Гагаузов, хванал се за полата, пропо жилетката му, Станишев само дето не изпя на онези идиоти в Брюксел: „Найш кво, аре само да не ме занимаате с глупости”. Пак в 2 часа, по нашето време, Румен Петков откриваше обновената база на БСП в Плевен, превърната в шахматен клуб (добре, че не е превърната във фонтан), обяснявайки, че авторите на негативните оценки са си тук в България и сами се засипваме с неверни тръвдения. Всичко изглежда като в скапания соц, ние винаги се правим на шушумиги и никога не сме в час.

В цялата картина липсваше само ревящият на нечие рамо Паси. Плачи Соломоне, дедо ти е невинен.

България през погледа на чужденеца: Бездомни кучета, мутри и утро в Родопите

юли 20, 2008

Сигурно поне веднъж сте се питали какво „говорят” на чужденеца, който пътува през България или си е купил къща в забравено великотърновско село, Мадарският конник, Царевец или Розовата долина. Дали стереотипите, които ние сме изработили за самите нас, се възприемат от другите като типично български? Защо представата ни рядко се припокрива с онова, което те мислят за нас? Нашият поглед ли е по-реален или другият, склонни ли сме да се самоидеализираме, или се подценяваме? Все въпроси, на които издателите на единственото в България англоезично списание VAGABOND се опитват да отговорят чрез кампанията си за избор на символа на България. Проект, в който участват читателите на списанието - предимно чужденци, които живеят у нас, и българи зад граница. От десетките предложения, направени от самите тях, останаха десет, сред които на сайта www.vagabond-bg.com всеки, който иска, може да гласува до 18 октомври. Тогава ще бъде излъчен победителят. Няма шанс това да бъде Мадарският конник, защото никой от чужденците, които живеят у нас, дори не го е посочил като типично български символ. За сметка на това в топ десет са бездомните кучета, мутрите, оскъдно облечените български жени, ракията, мартеницата или утрото в Родопите, „каквото няма никъде другаде по света”.
„Нашата кампания е алтернативна, но не в конкурентен смисъл. Тя е по-скоро допълнение към това, което тази българска организация с трудна абревиатура организира под патронажа на Първанов”, разказва главният редактор на VAGABOND Антони Георгиев. Според него официалната кампания е била насочена по-скоро към историческите символи и има идеологическа и пропагандна цел да укрепи националната идентичност, която в момента е в криза. Чужденците, за разлика от нас самите, ни виждат такива, каквито сме днес, техният поглед не е отражение на комплексите или чувството ни за малоценност. Те виждат проблемите, но виждат и хубавите неща. Това, което прави силно впечатление на хората, които идват тук, са бездомните кучета, обяснява Георгиев. Читатели на списанието споделят, че такова нещо няма никъде в Европа освен в някои гръцки села, граничещи с България, и в някои градове на Румъния. Много интересен обект за наблюдение за чуждия поглед са мутрите, понякога сами, понякога в комбинация с изкуствено изрусени жени. Читател на VAGABOND, германец, който живее във Варна, ги описва като „момчета, които искат да приличат на кмета на София и активно подпомагат германската икономика, като купуват скъпи немски коли”.
За чужденците абсолютен символ на България е мартеницата. Ирландец обяснява, че тя би могла да има чисто практическо предназначение: „Погледнете какво направи Ирландия с детелината, същото може да направи България с мартеницата, защото това е нещо запомнящо се, уникално и много красиво.” На едно от челните места са българските жени, които са облечени в дрехи, „които оставят много малко на въображението”. В този смисъл голямо впечатление на всеки, попаднал тук, прави рекламата на известната мастика с дини. Типично българско питие е и ракията, която сами си варим. Това е вид културна дейност в България, обясняват те и допълват, че цигарите и цигареният дим са естествено допълнение към ракията
Централна София с джамията, православните църкви и синагогата също е един от символите според чужденците, защото показва, че “България е открила мултикултурното общество още преди векове”. Студентският град пък е посочен, защото е мястото, където „можете да видите как бъдещият елит на България (доколкото някой от тях ще остане в България) се забавлява”. Проблемът с презастрояването на Черноморието вече е влязъл в понятийния апарат на чужденците като нещо типично нашенско. „Българите не само успяха да презастроят брега си за по-малко от пет години, те го застроиха така, че сега едва ли има и пет плажа без хотел на тях”, казват те. Но също така смятат, че ранното утро в Родопите е нещо „абсолютно зашеметяващо и различно от всяка една друга сутрин в Апенините или Алпите. Философията ни за живота според хората, които идват тук, най-добре е събрана в понятието „Ей сега”. „То показва отношението на българите към категорията време, „Ей сега” в България означава от момента на говорене до плюс безкрайност. Може да стане след една минута, може и след 20 години. Понякога това може да бъде влудяващо, особено ако имаш спешна работа, но друг път прави българите да изглеждат много очарователни”, мотивират се чужденците. Някои от тях пък посочват личности като Георги Първанов, Димитър Бербатов, Петър Дънов или Алеко Константинов като символи на България.

Групата на ГЕРБ в София работи против интересите на лидера и партията си

април 29, 2008

След местните избори партията на Бойко Борисов ГЕРБ логично спечели убедително мнозинство от 33 съветници в 61-местния градски парламент на София. Спечели също така председателското място в Столичния общински съвет (СОС), шефските постове във всички 14 комисии и 17 от 24-те районни кметове. ГЕРБ се оказа със смазващо мнозинство и на плещите й легна цялата отговорност за управление на столицата. Повече от сто дни след началото на мандата мнозинството още не може да заработи прилично и генерира скандали, недомислени решения и противоречия, които дискредитират самия Борисов и цялата партия. В групата на ГЕРБ започнаха да се оформят същите онези кръгове по интереси и икономически лобита, които бяха характерни за предишния СОС. Първият полумандат на кмета мина в непрекъснати битки между него и „смърфовете”, както той наричаше мнозинството в СОС, групирано не по партиен принцип, а по икономически интереси. Този мандат на кмета започна с опити да замете проблемите, създадени от собствените си съветници. От нещо толкова просто като приемането на наредбата за местните данъци и такси за годината управляващите в София

успяха да забъркат грандиозен хаос

вследствие на който софиянци месеци наред не знаеха колко ще плащат за автомобилите си, а нотариусите се чудеха по каква тарифа да таксуват сделките за прехвърляне на имоти. Когато към хаоса на местната власт се прибави и бързината на правораздавателната ни система, положението на обикновения жител на София става повече от кошмарно. Освен таксите общинските съветници успяха да вкарат в съда и решението си за глобите в градския транспорт. Административният съд обяви за незаконни текстове от наредбата за превоз на пътници. Странно решение на друг забатачен общинарски казус намери главният архитект на София Петър Диков. По логиката на предпочитаното от него публично-частно партньорство той реши да вкара в управлението на общината босовете на строителния бранш, които да участват във взимането на важни решения за строителство, инвестиции и инфраструктура. В замяна на това община и частен бизнес се разбраха извън съда за оспорваното увеличение на строителните такси. Така и не стана ясно какво точно са се разбрали. В задънена улица новите нормотворци на София се вкараха и по отношение на

бордовете на общинските фирми

Едно от първите обещания на кмета още от първия му мандат беше орязването на бордовете и намаляването на космическите заплати в тях. Оказа се обаче, че заради чиновническа и съветническа некадърност в столицата действат две методики за определяне на шефските заплати във фирмите и директорите прилагат тази, която е по-изгодна за тях. Така въпреки добрите намерения на Борисов той се оказва бламиран от собствените си смърфове. А в бордовете на общинските фирми започнаха да се появяват все повече хора на ГЕРБ. Съветниците са законодателите на София, без тяхната санкция кметът не може да вземе нито едно решение, макар че по ирония на съдбата той е мажоритарно избран. Колкото и добър кмет да е Бойко Борисов, ако няма подкрепата на общинарите, положението му в собствения му кабинет става сложно. В София ГЕРБ изживя

синдрома на наплива към листата

характерен за всяка партия, която е на гребена на вълната. Формацията на кмета, също както НДСВ и “Атака”, не беше подмината от последиците, които влачи след себе си стихийната и донякъде случайна подредба на местата. Листата на ГЕРБ в София стана тюрлю гювеч от политически хамелеони, минали през няколко партии, като Данаил Кирилов и Константин Тилев, представители на гражданските сдружения, които години наред обитаваха коридорите на общината, като Атанас Черешаров и Лулита Радева, известни имена от шоубизнеса и спорта като Пепи Гюзелев, Гълъбин Боевски и Данчо Да-да-то от рекламата на известна банка. За цвят на избираемо място беше и лидерът на ромската политическа формация ДРОМ Илия Илиев, който при последните парламентарни избори беше от листата на ОДС. На още по-избираемо място, странно защо, беше и бившият шеф на БНР Поля Станчева, която се оказа «доказала се дясномислеща личност». Станчева първа

даде публична изява на раздорите в групата на ГЕРБ

Тя се скара с шефа на СОС Андрей Иванов заради отказа му да я вкара в комисия за избор на омбудсман. С театрален жест бившата директорка на държавното радио хвърли оставка като шеф на комисията по етика, защото отказвала да бъде “параван на случващото се в общината”. Думите й бяха повече от изненадващи, като се има предвид, че тя е част от управляващото мнозинство и зад гърба й не би трябвало да се случва нищо нередно. Думите й хвърлиха сянка на съмнение на нещо скандално, което се прави от съпартийците й. Според съветници Станчева е в обтегнати отношения с доста от колегите си от ГЕРБ. Те от своя страна намекват, че биха могли да извадят нелицеприятни подробности от битието й на радиошеф. От такива дребни на пръв поглед раздори тръгват всички големи разцепления в бг партиите.
Заради собствените си съветници и лобита вътре в групата на ГЕРБ Борисов е в изключително деликатна ситуация, защото, ако столичният СОС се окаже калпав, за това ще са виновни неговите хора. А и един провал на местно ниво ще се отрази на националното представяне на партията на предстоящите парламентарни избори. Случаи като този със сина на общинския съветник от ГЕРБ и олимпийски шампион Гълъбин Боевски също не работят в полза на кмета, защото той е застанал като гарант с името си зад щангиста. Кметът хубаво трябва да помисли, преди да реши съдбата на своя съветник, колкото и да му е симпатичен той. Най-малкото защото самият той още в предизборната си кампания обеща, че и при най-малката сянка на съмнение „заподозреният” си отива и на негово място идва следващият в листата. Ако не го направи сега, новите смърфове може да му изиграят лоша шега.